писма

Това е пътят между Военният клуб и центъра. Двайсет крачки и ще потъна във входа му. Хората минават с торбите си, със хляба, с кофите си, с преплетените крачки… Още двадесет крачки и липите ще останат зад мен като спуснатата завеса на вечерта. Понякога поглеждам зад прозорците на хората, заглеждам се в полюлеите им, оглеждам ъглите на стаите, представям си как се виждат липите отвътре навън, как всяка сутрин те си сипват горещото кафе пред тези прозорци и хукват по тихите улици, без дори да забележат как сградите им се покланят, как липите чакат някой да ги чуе в срамежливото им мълчание. Това е Рая, казвам си.

Вървя сама и се притискам в прегръдките на този град, докато той ми позволява да го откривам в дребните неща: когато той най-делнично ми заразказва някоя от своите истории, когато ме разсмее и усети, че не мога да откъсна очите си от него. Това е Рая, казвам си и си представям, че е мой завинаги. Че липите са неговият начин да ми каже - остани със мен завинаги. Но двайсет крачки… Двайсет крачки и ще си отида във своя свят със приземителното строго име на хотел - Военен клуб, във който сутрин безплатно можеш да получиш всички новини за Българската армия, всички новини за този град, всички новини за всички градове в света, но нищо, нищичко за Рая, нищичко дори и за мечтите, че му принадлежим.

София: в такова лениво и безразлично време никой не забелязва никого. В такива дни градът ми се струва като граничната линия на следващите дни. Винаги я преминавам нелегално, и ако не ме застрелят, ме очаква щастие.

село Труд: забележително е какви картофи растат тук. Край релсите са наредени касетки, касетки, касетки с картофи, пред къщите - мрежи с картофи, по улиците - кофи пълни с картофи. Около тях непременно има кантар. Зад тях - обезателно има човек. Удивително е какви хора растат тук! Но това разбира се е лъжа. Не си спомням нито едно от лицата на хората, които видях. Спомням си само разкошните им картофи. Каквото и да ви говори това.

село Долна Махала: чувала съм от дядо ми, че навремето в Пазарджишко имало закон, според който къщите посроени за ден не се събаряли - оставали на собствениците си, дори ако земята е общинска. Представях си ги като къщичката на първото от трите прасенца. Някои може би като къщичката на второто. Къщите в Долна Махала обаче нямаха нищо общо. Те бяха построени от ламарини от сирене, от грубо сковани дъски, подпрени една върху друга плоскости. Чудно, какво ли е предвиждал онзи закон, ако цяло село се построи някъде за една нощ?

село Баня: ходихме до затвора. На входа имаше табела, която предупреждаваше да не минаваме. Стреляли без предупреждение. Оградата беше от бодлива тел. Нямам представа докъде стигаше. На караула на входа имаше вързано зло куче. Кльощаво и озъбено сякаш са го намерили в самият Ад. Не ме беше страх. Странното беше, че не ме беше страх. Останахме там близо половин час и имах време да разбера, че бодливата тел не само ограничива мястото от нивите наоколо. Минеш ли бодливата тел, свършва религията! Тук свършва вярата. Бодливата тел на затвора разделя светът, над който Бог царува, от този вътре.

Карлово-Калофер-Казанлък: тази земя ражда само смели мъже, казва моят гид - шофьорът на ТИР-а, точно, когато очите ми срещат ленивият поглед на овчаря, облегнал се край пътя. Да, отговарям му, да, прав си!

Стара Загора: Тодоров ден е. Минах за да запаля свещичка в черквата. Мога да остана там с часове, навярно мога да прекарам целият ден там. Толкова е спокойно, толкова е чисто и свято. На излизане, прекосявайки улиците на този град, имах чувството, че още бях в храма. Не винаги се чувствам така. Има дни, в които се страхувам да погледна в душата си. В такива дни се страхувам да остана сама. Ето това е, което притежава овчаря - душа, която му позволява да остава цял ден сам със себе си.

*** 

Мои снимки. Фотографът е Тодор Памуков от Ямбол

Представи си, че в някой хотел влезе някакъв дрипльо, ама абсолютен дрипльо, висят му парчета от ръкава, мирише на гнила гъба, паркира си магарето на входа и влиза. На гърба му някакъв чувал пълен с кашони и хартии, сваля го и го опира до рецепцията и иска една стая! И събира от масите безплатните вестници в чувала докато рецепционистката му впише данните! И се подписва с пръст после! И плаща със стотинки по десет и по пет! И вика: “Задръжте рестото!”, бакшиш искам да кажа! В осем излиза преди всички с един дудук и почва да го надува кръшно пред хотела да си върне парите. От торбата му се подава змия и тъкмо охраната се осмели да го приближи и той виква: “Аз съм гост на хотела! Аз съм гост на хотела!” И на фона на тая картинка си представи теб, мен, които стоим и си придаваме важност с увъртяните си думи. Понякога ми се струва, че тази картинка е напълно измислена. Додето не видя змиите в торбата си.

Имах най-страшното пътуване: докато пътувахме шофьорът ми разказваше за негов приятел, който носел очила със страшно голям диоптър. “Ама толкова голям, - викаше, - че като караше ако свалеше очилата нищо не виждаше. Виждаше само цветовете и очертанията на пътя. Все едно, - казва, - както сега вали да нямаме чистачки да гледаме през стъклото. Ей така.” И изключи чистачките! Когато караш със сто и двайсет и не виждаш нищо напред усещането е изключително. Сякаш си в ръцете на съдбата. Да си влюбен не е много по-различно. Не е по-малко опасно.

Спирачките свиреха, а газта действаше като спирачка преди колата да започне отново малко по малко да ускорява. За да изпревариш някой в Княжево трябва да я натиснеш от Дупница. Късите светлини бяха ужасно дълги, а насрещните коли ни мигаха да ги изключим, защото ги заслепявахме. Ние пък мислехме, че ни мигат защото има полицаи и постоянно се озъртахме и намалявахме. Стигнахме до тунел, който беше същински лабиринт - влязохме през единия край и минахме през поредици от остри завои, наляво и надясно, нагоре и надолу, отиваше толкова на дълбоко, че добре, че открихме лесно изхода! След три часа бяхме на другия му край, а аз си спомних как през шейсет и коя година беше, когато било голямото земетресение Струма пропаднала. Просто течала донякъде, а после потъвала в земята и от никъде не се показвала! Минало месец и повече когато тя отново излязла от същото място и продължива по коритото си. НИкой няма представа къде е отишла или колко дълбоко може да е мястото. И с любовта е така. Нямам предвид дълбочината, а че не си даваш сметка за нея докато нещо не се отклони от пътя си. Или не потъне някъде.

Такива работи.

Сънувах някаква стая. Имаше контрастиращи стени и пердета, репродукция на картина на стената. Приличаше на хотелска стая. От прозореца й се виждаха звездите. Наляво от него, на стената беше картината. Нарисувана беше стая с контрастиращи стени и пердета, вляво от прозореца имаше картина, а през него се виждаха звездите. Обърнах поглед на там. Прозорец, зад който се виждаха звезди, а в далечината - светлина от прозорец. През него някой се вглеждаше в безкрая така, сякаш виждаше примигващата светлина на някакъв изгубен фар - в два, в три някой не можеше да заспи, гасеше и палеше лампата и записваше сънищата си.

Изглежда сякаш да идеш на театър в чужда държава. Да не знаеш езика на местните. Да се забавляваш като правиш скучни неща - да заговаряш човека на седалката до теб на измислен език: “Еишу нагата?” Да залагаш сам срешу себе си върху отговора му. Например, че ако докато го питаш гледаш в лявата му ръка, той ще ти каже колко е часа. Така или иначе няма да разбереш. 

Когато си самотен е най-добре никой да не говори езика ти. Иначе ще се превърнеш в най-големият досадник. И това е полезен съвет: “когато си самотен не говори с никого, който разбира езика ти”. Виж ако не го разбира е друго - например можеш с бодър глас да разкажеш на някоя местна възрастна жена на спирката, за това, колко умен е той и как умее да те разсмива, как умее да те целува сутрин, когато се субуждаш и колко обичаш това. “Досадница”, навярно ще си помисли жената на нейния си местен език. Но това е друго. И няма значение.

Виждаш ли - ето такива неща си мисля, когато съм самотна. Еишу нагата.

Все повече ми се струва, че работата е като любовник. Не само защото си склонен да й посветиш повече часове, отколкото на всеки друг около себе си, но и заради ревността, с която тя те пази от всекиго и всичко. Мислех си, обаче, не за онази, обичайната ревност, ревността от всякакви други занимания - а за ревността и от чисто любовни афери. Колко дълго може да се обясняваш на работата си заради някоя? Как? Дали обясненията се различават с нещо от онези, които би използвал пред жена си или пред мъжа си? Понякога ми се иска да й призная нещо и точно тогава тя ме прегръща толкова нежно, че на секундата забравям всички други минали и настоящи любовни афери.

Това е тестова публикация.