Представи си: писмо до някого, който винаги е от друга страна. Изпращаш го и знаеш, че той го получава и се смее; изпращаш го и знаеш, че той го получава и се чуди; изпращаш го и знаеш, че той го получава и мисли за него; изпращаш го и знаеш, че той ще замълчи. Изпращаш го и чуваш Eric Clapton да ти казва, че it feels like I’m drowning, drowning in a river, it feels like I’m drowning in a river of tears. Но той го получава. Привързаността е нищо. Нищо повече от да пожелаеш да чуеш разказите за Сопдет, да поискаш да ти покаже Кучешката звезда, да кажеш O, you saved me from drowning, drowning in a river, drowning in a river of tears. Толкова е близо до желанието да тичаш по отвеса край реката, за която Клептън бръщолеви - както мъничко дете играе, без страх, че може да падне. И може би някой ще мине и ще изика че ти трябва да се пазиш от падането. Но го нарича falling. in love. И ако вече наистина си паднал, по-добре пиши писмата си и ги изпращай никъде. Може никой да не ги получи. И тогава ще бъдеш свободен. Ще се влюбиш ли в онзи, който получава писмата ти и мълчи? Three more days I’ll leave this town, and disapear without a trace. I wish that I could hold you [...] to ease the pain. Моля те, мисли си за мен.
Удивително е колко много възлагаме на приятелите си. Да си приятел не е радост, мили мой бивш близък човеко, да си приятел е удивително гадно. Да угаждаш на нечии прищявки, да разбираш настроенията му, когато плаче и когато се смее. Никаква полза! Далеч по-добре е да имаш хиляда не-приятели. Не-приятели. Неприятели. И ти да им бъдеш неприятел. Ако плачат - отиваш при следващия! Един много далечен неприятел, виден престъпник и мафиот, с тъга си спомняше времето, когато беше млад, работеше като гробар и “живота беше толкова лесен - всекиму се предлагаше”. Имаше партньор и всеки от тях имаше по два костюма, които обличаха, когато погребваха някой тарикат. Идваха мерцедесите и бе.ем.ве-тата и те заставаха с мъртвешки очи край ковчега додето и последният от тях се прости с мъртвеца. А вечерта, носталгираше той, отивахме, изравяхме го и му сваляхме ланците и скъпоценностите, избивахме му златните зъби и го заривахме обратно в земята. Че за какво са му? Е. Не те ли е страх - пита го веднаж някакъв негов неприятел. От какво ще ме е страх бе - тея са умрели!
Това е и с неприятелите. Можеш да вземеш всичко. Няма страх или угризения, там където няма чувства. Единственото, което ни спира да ограбим и гробовете им, са сърцата ни.
Понякога намирам някои снимки, които съвсем не съм предполагала, че имам. Имам ужасно много снимки на най-различни хора от най-различни места! Ще се опитам да ги кача в няколко различни категории, или по дати, още незная точно как. Може да те има и теб, незнам. Снимам всичко, което привлече очите ми. Така, имам няколко гигабайта със снимки на приятели и непознати, и съвсем малко такива, на които ме има и мен. Ще кача първо тях разбира се! Ето първия линк:
Да възвърнем вярата си, казва попът, както Възкресението я е върнало на всички християни. Чудо ли е нужно, Дядо Попе? Чудо ни е нужно, казва той. Чудно ми е, колко възкресения си имал ти в живота? След всяко отчаяние, след всяка малка смърт, след всяка самота… След всяко едно изпитание на чийто кръст те е хвърляло сърцето ти - не е ли идвало и Възкресението? Пречистването на душата ти, това е чудо! Съвсем не е по-малко. То носи силата, която ще накара всички да повярват. Във себе си. В доброто. Или в теб.
Сцена 1:
Той влиза с еуфория, той е видял животът си и иска да й го разкаже. За няколкото часа, дни, за няколкото века, които имат заедно едва ли ще успее да й предаде необятността, която сега напира във гърдите му. Всяка дума е сякаш се опитва да я пусне така, както се изпуска въздухът през дупка от карфица. И той прескача думи, прескача цели изречения, иска му се да запали огъня в очите й и едновременно усеща, че щастието му е толкова голямо, че ако го удвои, ще го разкъса.
Но тя мълчи. Но тя стои студена. Във ледените й очи проблясват единствено искрите на недоверието, на ревността, на чувството, че всички негови думи са плодовете на нещо ново, което и е непознато. И я е страх. И тя мълчи. Мълчи. Мълчи. И всяка спотаена дума се превръща в яростта, с която тя ще му отвърне, когато той й каже:
- Умирам от глад!
- Умри! - ще каже тя. - Умри! Умри! Умри! - присъдата й за всяка радост във очите му. Присъдата й за всичко, което от необятна радост бавно ще минава във необятна и много бавна смърт. На всичко.
Сцена 2:
Не. Този свят ще си остане същият. Топка от суета, която ще я накара да заплаче, да потръпне пред душата си, но не и да я съблече.
Във тази сцена тя върви за да се срещне със себе си. Бордюрите са сцените на нейната игра. Пердетата се спущат пред очите й - кълбета дим, с които тя играе. Аплауз от тряскащи автомобили. Градът е второто й его. Той свири на акордеон и пее може би: Йовано, йованке. А тя играе по хорото му. Ако ще и по един лев да печелят им стига. Бедността е друго, ще й каже той. Бедността е другаде. И тя ще се притисне към гърдите му. И всяко мъничко дърво или пък птиче ще означава, че светът върви натам, че се променя! Че той е хубав, техен.
Напълно, може би би казал той.
Това е пътят между Военният клуб и центъра. Двайсет крачки и ще потъна във входа му. Хората минават с торбите си, със хляба, с кофите си, с преплетените крачки… Още двадесет крачки и липите ще останат зад мен като спуснатата завеса на вечерта. Понякога поглеждам зад прозорците на хората, заглеждам се в полюлеите им, оглеждам ъглите на стаите, представям си как се виждат липите отвътре навън, как всяка сутрин те си сипват горещото кафе пред тези прозорци и хукват по тихите улици, без дори да забележат как сградите им се покланят, как липите чакат някой да ги чуе в срамежливото им мълчание. Това е Рая, казвам си.
Вървя сама и се притискам в прегръдките на този град, докато той ми позволява да го откривам в дребните неща: когато той най-делнично ми заразказва някоя от своите истории, когато ме разсмее и усети, че не мога да откъсна очите си от него. Това е Рая, казвам си и си представям, че е мой завинаги. Че липите са неговият начин да ми каже - остани със мен завинаги. Но двайсет крачки… Двайсет крачки и ще си отида във своя свят със приземителното строго име на хотел - Военен клуб, във който сутрин безплатно можеш да получиш всички новини за Българската армия, всички новини за този град, всички новини за всички градове в света, но нищо, нищичко за Рая, нищичко дори и за мечтите, че му принадлежим.
София: в такова лениво и безразлично време никой не забелязва никого. В такива дни градът ми се струва като граничната линия на следващите дни. Винаги я преминавам нелегално, и ако не ме застрелят, ме очаква щастие.
село Труд: забележително е какви картофи растат тук. Край релсите са наредени касетки, касетки, касетки с картофи, пред къщите - мрежи с картофи, по улиците - кофи пълни с картофи. Около тях непременно има кантар. Зад тях - обезателно има човек. Удивително е какви хора растат тук! Но това разбира се е лъжа. Не си спомням нито едно от лицата на хората, които видях. Спомням си само разкошните им картофи. Каквото и да ви говори това.
село Долна Махала: чувала съм от дядо ми, че навремето в Пазарджишко имало закон, според който къщите посроени за ден не се събаряли - оставали на собствениците си, дори ако земята е общинска. Представях си ги като къщичката на първото от трите прасенца. Някои може би като къщичката на второто. Къщите в Долна Махала обаче нямаха нищо общо. Те бяха построени от ламарини от сирене, от грубо сковани дъски, подпрени една върху друга плоскости. Чудно, какво ли е предвиждал онзи закон, ако цяло село се построи някъде за една нощ?
село Баня: ходихме до затвора. На входа имаше табела, която предупреждаваше да не минаваме. Стреляли без предупреждение. Оградата беше от бодлива тел. Нямам представа докъде стигаше. На караула на входа имаше вързано зло куче. Кльощаво и озъбено сякаш са го намерили в самият Ад. Не ме беше страх. Странното беше, че не ме беше страх. Останахме там близо половин час и имах време да разбера, че бодливата тел не само ограничива мястото от нивите наоколо. Минеш ли бодливата тел, свършва религията! Тук свършва вярата. Бодливата тел на затвора разделя светът, над който Бог царува, от този вътре.
Карлово-Калофер-Казанлък: тази земя ражда само смели мъже, казва моят гид - шофьорът на ТИР-а, точно, когато очите ми срещат ленивият поглед на овчаря, облегнал се край пътя. Да, отговарям му, да, прав си!
Стара Загора: Тодоров ден е. Минах за да запаля свещичка в черквата. Мога да остана там с часове, навярно мога да прекарам целият ден там. Толкова е спокойно, толкова е чисто и свято. На излизане, прекосявайки улиците на този град, имах чувството, че още бях в храма. Не винаги се чувствам така. Има дни, в които се страхувам да погледна в душата си. В такива дни се страхувам да остана сама. Ето това е, което притежава овчаря - душа, която му позволява да остава цял ден сам със себе си.
***
Мои снимки. Фотографът е Тодор Памуков от Ямбол
Представи си, че в някой хотел влезе някакъв дрипльо, ама абсолютен дрипльо, висят му парчета от ръкава, мирише на гнила гъба, паркира си магарето на входа и влиза. На гърба му някакъв чувал пълен с кашони и хартии, сваля го и го опира до рецепцията и иска една стая! И събира от масите безплатните вестници в чувала докато рецепционистката му впише данните! И се подписва с пръст после! И плаща със стотинки по десет и по пет! И вика: “Задръжте рестото!”, бакшиш искам да кажа! В осем излиза преди всички с един дудук и почва да го надува кръшно пред хотела да си върне парите. От торбата му се подава змия и тъкмо охраната се осмели да го приближи и той виква: “Аз съм гост на хотела! Аз съм гост на хотела!” И на фона на тая картинка си представи теб, мен, които стоим и си придаваме важност с увъртяните си думи. Понякога ми се струва, че тази картинка е напълно измислена. Додето не видя змиите в торбата си.
Имах най-страшното пътуване: докато пътувахме шофьорът ми разказваше за негов приятел, който носел очила със страшно голям диоптър. “Ама толкова голям, - викаше, - че като караше ако свалеше очилата нищо не виждаше. Виждаше само цветовете и очертанията на пътя. Все едно, - казва, - както сега вали да нямаме чистачки да гледаме през стъклото. Ей така.” И изключи чистачките! Когато караш със сто и двайсет и не виждаш нищо напред усещането е изключително. Сякаш си в ръцете на съдбата. Да си влюбен не е много по-различно. Не е по-малко опасно.
Спирачките свиреха, а газта действаше като спирачка преди колата да започне отново малко по малко да ускорява. За да изпревариш някой в Княжево трябва да я натиснеш от Дупница. Късите светлини бяха ужасно дълги, а насрещните коли ни мигаха да ги изключим, защото ги заслепявахме. Ние пък мислехме, че ни мигат защото има полицаи и постоянно се озъртахме и намалявахме. Стигнахме до тунел, който беше същински лабиринт - влязохме през единия край и минахме през поредици от остри завои, наляво и надясно, нагоре и надолу, отиваше толкова на дълбоко, че добре, че открихме лесно изхода! След три часа бяхме на другия му край, а аз си спомних как през шейсет и коя година беше, когато било голямото земетресение Струма пропаднала. Просто течала донякъде, а после потъвала в земята и от никъде не се показвала! Минало месец и повече когато тя отново излязла от същото място и продължива по коритото си. НИкой няма представа къде е отишла или колко дълбоко може да е мястото. И с любовта е така. Нямам предвид дълбочината, а че не си даваш сметка за нея докато нещо не се отклони от пътя си. Или не потъне някъде.
Такива работи.
Leave a passing comment »