писма

Няма значение кой път ще хванеш и няма значение къде ще стигнеш. Понякога човек трябва да върви толкова дълго, само за да стигне до себе си. Добрич. Самият ръб на света и ако направиш още крачка на север ще пропаднеш в неизвестността. Неподходящо място да изчезнеш незабелязано, въпреки всичко. Кихнеш ли на разбитото площадче пред хотел България мигновено ще се появят две момчета, които да извикат Наздраве! Нищо не остава незабелязано… Варна е междинната точка. Красотата, която да ти напомни това, което губиш, всеки ден оставайки далече от сърцето си. Свободата започва със страх. Мъничко болка и убеденост. Няма нужда да бъркаш във раните за да го знаеш. Пътят минава през селца с имена Венера, Нептун и Сатурн, струва ми се подходящо за галактичесткото пътуване от стар, към нов живот. Понеже животът е единственото, което със сигурност няма да ме остави сега. Вслушването в сърцето е лудост. Никога не го прави. Животът е спокоен само, когато заглушаваш виковете му. Но аз не умея… Това може да ме убие някога. Страх ме е. Разбира се, че ме е страх. Как иначе. Минахме край Олимп. Курорт за провалили се Богове. Няма дори могилка, баир няма. Равнина с името Олимп. Мангалия. Констанца. Колко е странно в 12 да видиш излизащите празнични свещенници, които казват нещо, което не разбираш. Палиш огъня от братя, които не разбират езика ти. Разбират единствено езика на сърцата си. На вярата. Пътуването си струва, луди ми приятелю. Никога не съм била по-щастлива! Христос анвиат - струва ми се че казват това. Адеварат канвиат! Проповед от която няма да разбереш нищо. Ще чуваш само сърцето си и свещта от дъхав восък, която пари ръцете ти. Сърцето не е нищо. Сърцето не бива да бъде заглушавано. Пътят и истината започват от там. Христос анвиат!