Между тези две държави няма нужда да има граница - тя се размива и изглежда сякаш я няма. Понеже не можех да забележа никакви особени разлики освен израстващите една след друга джамии ми се струваше, че просто навлизам в територия, в която на моят Бог ще му бъде по-трудно да се промъква и да ме чува. Предполагам, че това беше единствения страх. Всичко друго беше като в увеселителен парк, в който жителите на Истанбул бяха мили домакини. Бяха готови да се пазарят или да не се пазарят, да те излъжат, но да ти подарят цял джоб бонбони, когато го направят. Не можах да видя сърцето на този град. Не можах да видя истинския Истанбул.
Но в Одрин се влюбих: малки тесни улички, на които една друга се подпират бели жълти и сини къщи, нови и стари, хора с погледи досадени от пришълците, мъже, уморени от работа, счупените прозорци по казармата, джамията в двора й, котките по улиците… Котки имаше и в Истанбул. Но не такива. Не такива, а дебели и досадни котки, които ако видиш с броеници в лапите, никак няма да се учудиш. Но Одрин е друго нещо.
Leave a Reply
You must be logged in to post a comment.