писма

Сцена 1:

Той влиза с еуфория, той е видял животът си и иска да й го разкаже. За няколкото часа, дни, за няколкото века, които имат заедно едва ли ще успее да й предаде необятността, която сега напира във гърдите му. Всяка дума е сякаш се опитва да я пусне така, както се изпуска въздухът през дупка от карфица. И той прескача думи, прескача цели изречения, иска му се да запали огъня в очите й и едновременно усеща, че щастието му е толкова голямо, че ако го удвои, ще го разкъса.

Но тя мълчи. Но тя стои студена. Във ледените й очи проблясват единствено искрите на недоверието, на ревността, на чувството, че всички негови думи са плодовете на нещо ново, което и е непознато. И я е страх. И тя мълчи. Мълчи. Мълчи. И всяка спотаена дума се превръща в яростта, с която тя ще му отвърне, когато той й каже:

- Умирам от глад!

- Умри! - ще каже тя. - Умри! Умри! Умри! - присъдата й за всяка радост във очите му. Присъдата й за всичко, което от необятна радост бавно ще минава във необятна и много бавна смърт. На всичко.

Сцена 2:

Не. Този свят ще си остане същият. Топка от суета, която ще я накара да заплаче, да потръпне пред душата си, но не и да я съблече.

Във тази сцена тя върви за да се срещне със себе си. Бордюрите са сцените на нейната игра. Пердетата се спущат пред очите й - кълбета дим, с които тя играе. Аплауз от тряскащи автомобили. Градът е второто й его. Той свири на акордеон и пее може би: Йовано, йованке. А тя играе по хорото му. Ако ще и по един лев да печелят им стига. Бедността е друго, ще й каже той. Бедността е другаде. И тя ще се притисне към гърдите му. И всяко мъничко дърво или пък птиче ще означава, че светът върви натам, че се променя! Че той е хубав, техен.

Напълно, може би би казал той.