писма

София: в такова лениво и безразлично време никой не забелязва никого. В такива дни градът ми се струва като граничната линия на следващите дни. Винаги я преминавам нелегално, и ако не ме застрелят, ме очаква щастие.

село Труд: забележително е какви картофи растат тук. Край релсите са наредени касетки, касетки, касетки с картофи, пред къщите - мрежи с картофи, по улиците - кофи пълни с картофи. Около тях непременно има кантар. Зад тях - обезателно има човек. Удивително е какви хора растат тук! Но това разбира се е лъжа. Не си спомням нито едно от лицата на хората, които видях. Спомням си само разкошните им картофи. Каквото и да ви говори това.

село Долна Махала: чувала съм от дядо ми, че навремето в Пазарджишко имало закон, според който къщите посроени за ден не се събаряли - оставали на собствениците си, дори ако земята е общинска. Представях си ги като къщичката на първото от трите прасенца. Някои може би като къщичката на второто. Къщите в Долна Махала обаче нямаха нищо общо. Те бяха построени от ламарини от сирене, от грубо сковани дъски, подпрени една върху друга плоскости. Чудно, какво ли е предвиждал онзи закон, ако цяло село се построи някъде за една нощ?

село Баня: ходихме до затвора. На входа имаше табела, която предупреждаваше да не минаваме. Стреляли без предупреждение. Оградата беше от бодлива тел. Нямам представа докъде стигаше. На караула на входа имаше вързано зло куче. Кльощаво и озъбено сякаш са го намерили в самият Ад. Не ме беше страх. Странното беше, че не ме беше страх. Останахме там близо половин час и имах време да разбера, че бодливата тел не само ограничива мястото от нивите наоколо. Минеш ли бодливата тел, свършва религията! Тук свършва вярата. Бодливата тел на затвора разделя светът, над който Бог царува, от този вътре.

Карлово-Калофер-Казанлък: тази земя ражда само смели мъже, казва моят гид - шофьорът на ТИР-а, точно, когато очите ми срещат ленивият поглед на овчаря, облегнал се край пътя. Да, отговарям му, да, прав си!

Стара Загора: Тодоров ден е. Минах за да запаля свещичка в черквата. Мога да остана там с часове, навярно мога да прекарам целият ден там. Толкова е спокойно, толкова е чисто и свято. На излизане, прекосявайки улиците на този град, имах чувството, че още бях в храма. Не винаги се чувствам така. Има дни, в които се страхувам да погледна в душата си. В такива дни се страхувам да остана сама. Ето това е, което притежава овчаря - душа, която му позволява да остава цял ден сам със себе си.

*** 

Мои снимки. Фотографът е Тодор Памуков от Ямбол