писма

Имах най-страшното пътуване: докато пътувахме шофьорът ми разказваше за негов приятел, който носел очила със страшно голям диоптър. “Ама толкова голям, - викаше, - че като караше ако свалеше очилата нищо не виждаше. Виждаше само цветовете и очертанията на пътя. Все едно, - казва, - както сега вали да нямаме чистачки да гледаме през стъклото. Ей така.” И изключи чистачките! Когато караш със сто и двайсет и не виждаш нищо напред усещането е изключително. Сякаш си в ръцете на съдбата. Да си влюбен не е много по-различно. Не е по-малко опасно.

Спирачките свиреха, а газта действаше като спирачка преди колата да започне отново малко по малко да ускорява. За да изпревариш някой в Княжево трябва да я натиснеш от Дупница. Късите светлини бяха ужасно дълги, а насрещните коли ни мигаха да ги изключим, защото ги заслепявахме. Ние пък мислехме, че ни мигат защото има полицаи и постоянно се озъртахме и намалявахме. Стигнахме до тунел, който беше същински лабиринт - влязохме през единия край и минахме през поредици от остри завои, наляво и надясно, нагоре и надолу, отиваше толкова на дълбоко, че добре, че открихме лесно изхода! След три часа бяхме на другия му край, а аз си спомних как през шейсет и коя година беше, когато било голямото земетресение Струма пропаднала. Просто течала донякъде, а после потъвала в земята и от никъде не се показвала! Минало месец и повече когато тя отново излязла от същото място и продължива по коритото си. НИкой няма представа къде е отишла или колко дълбоко може да е мястото. И с любовта е така. Нямам предвид дълбочината, а че не си даваш сметка за нея докато нещо не се отклони от пътя си. Или не потъне някъде.

Такива работи.